Най-доброто

painterОчите му се насълзиха и две големи сълзи се пуснаха по изпитите му бузи. Най – накрая картината беше готова! Но той не плачеше, защото часовете безсъние са приключили. Не плачеше и защото тя щеше да му донесе радост, удовлетворение или може би печалба. Не, сълзите бяха за друго. Не бяха от радост, а от огромната тежина в сърцето му… Най – големият му страх беше, че някой може да разбере…

Три месеца по – рано художникът започна да рисува. Имаше идея, знаеше какво иска да направи. Някой му беше поръчал тази картина, така че нямаше да се притеснява дали ще намери купувач. Всичко вървеше чудесно. Изглежда, че след тази поръчка щеше да успее да изплати борчовете си и дори да му останат пари за нови четки.

Тогава всичко се обърка. Случи се недопустимото, но той реши да го потули. Реши, че никой няма да разбере и след време и той самият съвсем ще забрави за тая дреболия. И продължи да твори върху платното. Всичко поправи, за да не си личи. И не си личеше, ама никак. Само че той не забрави…

Беше станало така, че една нощ се прибирал леко попийнал, спънал се и без да иска бутнал някои неща из ателието си, в което и твореше, и живееше. Чак на сутринта видял каква беля се била получила. В долния ляв ъгъл на картината имало голямо черно петно. Художникът го заразглеждал с ужас и се опитвал да измисли как да го поправи, за да не се вижда. Помислил си, че може да започне картината наново, но осъзнавайки загубите, които ще претърпи, ако го направи, бързичко прогонил тази мисъл. И просто продължил. Все едно нищо не се било случило. Но това черно петно не му давало мир. Знаел, че е некоректно, знаел, че не трябва да продава картината след допуснатата грешка. Знаел, че не е изпълнил поръчката по най – добрият начин и го боляло от това.

И сега творбата беше готова. Толкова труд. Клиентът я гледаше и не подозираше нищо от това, което се беше случило с картината му, нито от това, което се случваше вътре в твореца. Плати колкото се бяха уговорили, взе я и тръгна да си върви. Художникът го спря на вратата в последния момент. Не можеше да позволи такава несправедливост. Разказа му всичко и предложи да нарисува друга без възнаграждение. Купувачът се усмихна и извади един красив джобен часовник. Подаде го на художника, благодари му за искреността, но заяви, че иска точно тази картина. За него сега имала много по – голяма стойност – истинска.

Искаме най – доброто, но даваме ли най – доброто?

Може би никой никога няма да разбере, означава ли това, че жертвата ти може и да е куца? Означава ли, че под красивата повърхност може да си стои черното петно, защото само ти знаеш за него?

Автор: Полина Донкова