Есе 1 от конкурса, по случай 76 години от спасяването на българските евреи
ОФОРМЯМЕ БЪДЕЩЕТО, ПОМНЕЙКИ МИНАЛОТО
Никога не съм обичала историята. Не харесвам да се ровя в отдавна отминали случки и събития, да се опитвам да запомня години, епохи, имена на владетели. Винаги съм смятала, че всичко, което е минало е минало, няма за какво да се връщаме назад, а трябва да гледаме само напред.
Но всичко това до деня, в който пътувах до Израел и посетих музея Яд Вашем в Йерусалим или така наречения музей на Холокоста. Това беше едно дълбоко разтърсващо преживяване. Минавах от зала в зала, всяка от които с нарастващ ужас разкриваше нечовешкото или по-скоро, роденото от човеци зло, което бавно, с тихи стъпки се промъквало и заразявало душите на онези хора, позволили Холокоста да се случи. Ходех и прочитах стотиците лични истории, писма на избити, умъртвени и изгорени в газовите камери еврейски деца и възрастни. Това вече не беше просто история, не беше само минало, на което да затворим вратата и да забравим. Напротив, всичко беше толкова живо, че сякаш чуваш гласовете на тези хора и това, което най-силно отеква в душата ти е техния зов – всичко да помним, за да не се повтори. Започнах трескаво и внимателно да прочитам всичко, макар и в краткото време, с което разполагах. Имах огромното желание да запомня всички факти, години, събития, имена на хора, не само, за да се опитам да разбера как се е стигнало до всичко това, но и да съумея да го разкажа на всички, когато се върна в България. Спомням си, че през цялото време силно ме тормозеше въпроса „Защо“. Защо това се е случило? В 21ви век, в цивилизовано и образовано общество. Кой го позволи? Защо го позволи? Как? Гледах снимките от хитлеристка Германия, дори слушах на немски речта на Хитлер пред стадион от верни свои последователи и неистово търсех отговори на тези въпроси.
И изведнъж пред мен изникна още един въпрос, който за дълго ме закова на мястото, на което стоях. Сякаш някой, когото не виждах, дори не чувах настоятелно ме питаше: „Ако ти беше там, ако живееше в това време, ТИ какво щеше да направиш? Щеше ли да позволиш на злото да оформи мисленето ти и да вдигаш ръката си за поздрав „хайл Хитлер“ или щеше да застанеш в защита на еврейския народ, който с нищо не заслужаваше тези зверства“. А дали нямаше да съм безразлична към всичко, което се случва около мен и да си кажа: „мен не ме засяга, защо да се меся?“ Или щях да имам активна позиция и да кажа „НЕ“. Щях ли да съм част от всички онези, които допуснаха това минало, от което сега милиони хора в Европа се срамуват, а други отричат.
Нямах отговор и на тези въпроси. Но разбрах, че не можем да продължим напред в това, което ни очаква без да намерим отговорите. Започнах все по-ясно да осъзнавам колко значимо е миналото, колко важно е да се връщаме назад и да търсим причините за случилите се тежки събития, оставили след себе си толкова разруха, смърт и болка. Да търсим къде сме ние, да, дори и да не сме живяли по онова време. Живеем сега, и днешното „сега“ е утрешното „вчера“, което ще е късно да поправим, защото ако не сме направили правилното нещо, ще чакаме и просто ще се молим някой да ни прости, както сега чакат онези, които тогава не спряха лагерите на смъртта. Живеем сега и можем да спрем в нашето поколение духът на антисемитизъм, духът на омраза срещу евреите, срещу циганите, срещу черните или пък жълтите, дори срещу хомосексуалните или джендърите.
Нямаме право да мразим, защото няма да успеем да формираме по-добро БЪДЕЩЕ от това МИНАЛО, за което всички съжаляваме.
Автор: Валентина Стоянова